На 16 октомври 1925 г. четирима дейци на ВМРО - Шарен Ампо, Димитър Медаров, Евтим (Ефрем) Клепков и Димитър Иванов, са издадени на сръбската власт край с. Дулица, Царевоселско. В целодневното сражение срещу комитите са ангажирани 1000 души сръбска жандармерия, контрачетници и войска. Единственият оцелял, за да разкаже, е Димитър Медаров:

Презъ септемврий 1925 г. (...) Шаренъ Ампо, Ефремъ Клепковъ, Димитъръ Ивановъ и азъ сме въ Царевоселско... Прекарахме около месецъ и нѣщо въ околията, като се видѣхме съ организационнитѣ хора. Опѫтихме се после къмъ Калиманци. Преденувахме единъ день въ Калиманско Осое. Почна дъждъ. Бѣхме измокрени до кости. Трѣбваше тукъ да вземемъ нѣкои сведения отъ Кочани. Попаднахме на доста вѣренъ на организацията, а и сродникъ на Ампо — Христакия Златановъ и Доне Атанасовъ. Тази връзка бѣше най-сигурна. Обаждаме имъ се и тѣ идватъ при насъ съ голѣма радость. Безъ да знаемъ, обаче, Христакия вече е станалъ сръбски шпионинъ. Даваме му пари да иде да купи отъ Кочани храна и да научи нѣкои работи. Той замина. Утре вечерь ще дойде. Но предчувствието почна да работи. Усъмнихме се съ Ампо да не ни предадатъ тия двамата. Най-добре ще направимъ ние да не седимъ на това мѣсто. Тоя день — на сутриньта сме все още тукъ. Азъ съмъ часовой. Здрачи. Нѣщо се чува, нѣкакви гласове, но не може да се опредѣли съ положителность дали сѫ гласове или пъкъ шумътъ на Брѣгалница. Като се вслушахъ, чухъ, че се говори на сръбски. Милиция! Веднага събуждамъ другаритѣ си. Бѣхме предадени. Почна да се вижда. Погледнахме отъ другата страна — вериги една следъ друга настѫпватъ. Ние напуснахме мѣстото, кѫдето бѣхме, спуснахме се по една долинка и право при Брѣгалница. Тя бѣ доста голѣма, придошла отъ дъжда, но знаехъ кѫде да я газя; но бѣше опасно да я минемъ, защото бѣше голо. Трѣбваше да се върви. Загазихъ пръвъ въ рѣката, после другитѣ. Още не съмъ на другия край, изединъ пѫть залпове загърмѣха. Почнаха да настѫпватъ и гърмятъ презъ храсталаци и камъняци. А ние пъкъ се качваме точно къмъ тѣхъ. Като ни видѣха, уплашиха се и избѣгаха. Но стрелятъ отвсѣкѫде. Вървимъ къмъ една височина. Идваме до върха. А той се държи отъ тѣхъ. Сипятъ огънь. На всѣка цена трѣбва да се качимъ на върха, защото иначе сме загубени. Азъ се влѣча, пръвъ излизамъ до тѣхъ, хвърлямъ една, още една бомба на самия връхъ. Оставиха раници и шинели. Но тѣ държатъ още една височинка, които господствува надъ насъ. Нѣма кѫде, приемаме сражението. То трая отъ сутриньта до къмъ обѣдъ. Мене ме раниха отъ лѣвата страна презъ дѣсната ябълчна кость на главата. Останалъ съмъ тукъ известно време въ несъзнание. Като се свестихъ, сражението продължаваше. Около четири часа подиръ обѣдъ видѣхъ, че е убитъ Димитъръ Ивановъ Тушката. Бѣше облѣно въ кръвь лицето му. Сражението продължаваше.
Малко по-късно Ампо ми каза, че е раненъ и се виждаше кръвь около кръста му. Дума не можеше да става азъ да водя подвижна борба. За мене бѣше свършено, може да живѣя най-много до вечерьта. Ампо, като бѣше раненъ, се завлѣче и се закри задъ едни камънаци. Азъ сѫщо трѣбваше да се примъкна, защото бѣхъ съвсемъ на ачикъ. Помъкнахъ се надоле и се долепихъ до една скала, а предъ нея нѣкакъвъ храсталакъ. Намѣрихъ се между храсталака и скалата. Презъ това време идва единъ контраджия. Иде и точно гледа моята кръвь. Върви по кръвьта. Азъ съмъ на нѣколко крачки отъ него. Той не повдига глава. Безъ повече да му мисля, едва повдигнахъ пушка, гръмнахъ и селянинътъ се повали мъртавъ на земята. Мракъ е вече. Чува се вече какъ сръбскитѣ офицери командуватъ „напредъ". Изведнажъ нахлътватъ като глутница много хора къмъ насъ. Чухъ силенъ бомбенъ гърмежъ. И стихна всичко изведнажъ. Азъ съмъ вече заедно съ сърбитѣ измѣшанъ. Държа пистолета въ дѣсната рѫка, приготвенъ само за мене. Отивамъ къмъ храсталацитѣ. Всѣки моментъ чакамъ да ме пита нѣкой: „Кой си?" и да се застрелямъ. Наближихъ храсталака; пъленъ е съ сърби. Постепенно, постепенно се отдалечавамъ и се изгубвамъ. Не виждамъ никого около мене. Нѣмамъ сили. Слѣзохъ до Брѣгалница. Натъкнахъ се на конетѣ. Отдръпнахъ се пакъ назадъ, не много далечъ отъ нихъ, на петдесеть крачки отъ рѣката и селския пѫть. Водата ме просто викаше. Жажда неописуема. Пия вода. Почивамъ си и пакъ пия. Сѣдамъ до рѣката. Сърби край мене минаватъ безъ да ме забелѣзватъ. По едно време почнахъ да бълвамъ кръвь. Като съмъ билъ въ несъзнание, гълталъ съмъ кръвь. Изповърнахъ всичко. И пакъ почнахъ да пия вода. Може би единъ часъ прекарахъ тукъ. Трѣбва да се мине Брѣгалница...

Източник: Сканирана от оригинален екземпляр

Автор: Димитър Иванов Медаров (1892-1946) е български революционер, водач на царевоселската нелегална милиция на ВМРО, дезертьор от сръбската армия, заклет в Организацията лично от Тодор Александров и царевоселския войвода Стефан Караджата през 1920 г. Роден е на 1 октомври 1892 г. в Дулица, откъдето се познава с видния атентатор и войвода на ВМРО Харалампи Златанов (Шарен Ампо). Медаров е четник при Стефан Караджата, Шарен Ампо, Тодор Александров, Панчо Михайлов. Участва в унищожението на федералистката чета на Крум Зографов през 1922 г., в сражението срещу сръбската армия при Калиманци под войводството на Панчо Михайлов през 1924 г. и в сражението при Дулица през 1925 г., в което загива Шарен Ампо. Впоследствие Димитър Медаров е телохранител на Иван Михайлов, а през 1930 г., заедно с Никола Стаменков, убива протогеровиста Васил Пундев. След 1941 година Медаров подпомага новоустановеното българско управление. При появата на комунистическите партизани той оглавява Кочанската контрачета, в която влизат около 200 души. След като Вардарска Македония попада в ръцете на комунистическия режим на Тито през септември 1944 година Медаров остава нелегален и се бори за откъсването на Вардарска Македония от Югославия и против налагането на македонизма. Властите го залавят и на процес, в който подсъдими са още 10 души от Кочанско, на 27 декември 1946 година го осъждат на смърт. Димитър Медаров успява да се самоубие в затвора в Кочани.

---