"Отъ день на день идать се по-тревожни извѣстия за положението на нашитѣ братя подъ сръбско и гръцко иго. Това, що тѣ теглѣха въ турско врѣме, далече отстѫпва на сегашнитѣ имъ страдания. Лишени отъ национална и духовна свобода, наказвани за българско окончание на своето прѣзиме, тѣ се третиратъ отъ сръбскитѣ и гръцкитѣ власти, тъй както дивитѣ племена - отъ покорителитѣ европейци. У сърби и гърци нѣма ни чувство на справедливость, ни идея за хуманность, ни съзнание за християнски дългъ и милость. Шовинисти до кости, тѣ сѫ само привидно християни: тѣхниятъ богъ-идолъ е нацията. За нея тѣ не се смущаватъ да тъпчатъ законитѣ на морала и религията. Въ своето съзнание тѣ схващатъ своята нация като центъръ на свѣта, около който всички околни народи трѣбва да се движатъ...

А между това българитѣ заематъ най-голѣмо мѣсто въ Балканския полуостровъ и се явяватъ една канара, во която се разбиватъ сръбско-гръцкитѣ мечти. Оттукъ тѣхната омраза къмъ българския родъ и яростна нетърпимость къмъ всѣкакви български слѣди въ своитѣ държави. Въ Македония нѣма вече ни български църкви, ни български училища, ни български книги. Всички стари рѫкописи, въ които се говори за миналото на българския народъ въ Македония, сѫ прибрани отъ книгохранилищата на манастиритѣ и църквитѣ. Въ гръцка Македония иконитѣ на славянскитѣ просвѣтители сѫ изгаряни, славянскитѣ надписи сѫ заличавани...Въ отношенията на властитѣ къмъ българското население лежи едно начало: тероръ. Насилие духовно, за да се затъмни националното съзнание на населението; насилие физично, за да стане негодно за самостоенъ културенъ животъ - ето въ що се изразява политиката на сръбското и гръцкото правителства...

...Но като изтъкваме, що е Македония за България, ние считаме за дългъ да отбѣлѣжимъ, че за съжалѣние, нашитѣ държавници не винаги сѫ схващали македонското дѣло като общонародно и често сѫ вършили съ него най-изгодни партизански, но много рискувани за народа игри. Въ рѫководнитѣ ни крѫгове е нѣмало едно установено гледище за пѫтя, по който би могълъ да се рѣши македонскиятъ въпросъ.

...Прѣзъ 1912 г. почнаха, както е извѣстно, въ разни македонски градове атентати, които свършваха съ кланета надъ мирното българско население. Въ сѫщото врѣме българското правителство сключи воененъ съюзъ съ балканскитѣ държави, като възприе онова, що до него никое правителство не се рѣшаваше да допусне: Дѣлежъ на Македония. Това е първиятъ грѣхъ, който извърши българската държава, както спрѣмо македонското българско население, тъй и спрѣмо свободния български народъ. Отъ него произлѣзнаха по естествена необходимость всички злини, които връхлетѣха надъ българското отечество въ 1913 год. Трудно е да се откриятъ психологичнитѣ основи на тоя грѣхъ. Дали той се дължи на стремежа на правителството да води реална политика или на неговия възгледъ за Македония, като нѣщо колкото свое, толкова и чуждо?

...Виновни сме още, че се подведохме по чужди интригантски умове и изгубихме и онова що бѣше вече въ наши рѫцѣ. Ако прѣди съюзнишката война у насъ имаше трѣзви рѫководници, хора на хладния разсѫдъкъ тѣ щѣха да прѣцѣнятъ строго нѣщата и безъ озлобение и рискове щѣха да запазятъ България въ нейната слава и величие и съ земитѣ, завладѣни отъ нейнитѣ синове, и съ крилата надежда да си върне и грабнатото отъ съюзницитѣ въ други удобни моменти. Тоя моментъ току-що прѣживѣваме, обаче кой може да ни увѣри, че при сегашното ни положение ние ще можемъ да осѫществимъ напълно националния си идеалъ, че единъ опитъ къмъ това нѣма да ни хвърли въ нова опасность? Кой може да ни убѣди, че народътъ не е никакъ уморенъ и пакъ е готовъ да се хвърли за второ избавление на своитѣ братя съ оня ентуциазъмъ и безропотно послушание, както прѣзъ първата война? Той пакъ би тръгналъ на война, но не толкова отъ обаянието на идеала за национално обединение, колкото отъ жажда за мъсть, отъ желание да си върне прѣдишната слава и гордость или, най-послѣ, за да запази своето отечество въ случай на външни нападения. Тежко и горко на оня народъ, който нѣма умни рѫководници! Въ тоя критически моменть България има най-много нужда отъ умни държавни мѫже. Умътъ твори, безумието разрушава..."

Източник: Сканирана от оригинален екземпляр

Автор: Роденият в Охрид академик Иван Йончев Снегаров (1882-1971) е голям църковен историк, архивист и археограф. Работи като учител в Цариградската семинария, Педагогическото училище в Сяр, Солунската българска мъжка гимназия, в Ямболската гимназия, Софийската семинария и др. Редовен доцент в Богословския факултет на СУ в Катедрата по история (1926), редовен професор (1933), член-кореспондент на БАН (1933), академик (1943), титуляр на Катедрата по история в Софийската семинария (1950), където работи и след пенсионирането си като хоноруван професор от 1951 до 1956 година. Директор е на Института за Българска история при БАН от основаването му през 1947 до 1950 година, директор на Архивния институт при БАН (1951-1959). Иван Снегаров е награден с орден „Кирил и Методий“ I степен (1958). Той е член на Охридското културно-просветно дружество и на ВМОРО от 1902 година, редактор е на вестник „Автономна Македония“ (1920-1923). Член-учредител е на Македонския научен институт и е сътрудник на органа му „Македонски преглед“ (1924-1943).
За повече информация за автора тук
И на църковния сайт за православието тук

---