Не бе отдавна, когато сръбските вестници оплакваха положението на Битоля, останала като сенка на един велик в миналото град.
И наистина, поставена на една граница тъй както се поставя осъдения на бесилка до онова въже, което ще престегне врата му, за да го удуши, останала като труп на един великан, комуто са отрезани краката и ръцете, които го движат, хранят и поддържат, поставена като заварено сираче под опеката на мащеха, която е довела неканени доведеници — Битоля, Йерусалима на Македонската революция, Битоля, фокуса на възродителните, просветни и освободителни идеи в Македония, в чийто жежест се палиха душите и сърцата на две борчески поколения - днес предизвиква крокодилски сълзи у нейната мащеха, която надава плачевен вик не толкова от матерински чувства, колкото пред вида, че изнемощелата завареница, измуквана до кокал от зла воля, е вече неспособна да чисти и издържа долния етаж на къщата ѝ.
Напразни сълзи! Те не ще стоплят сърцето на тоя град, защото последния, знае много добре, кой е прокобил неговата участ. Битоля е един ампутиран труп, не защото това се е налагало по здравословни причини, а защото лъжовната майка, когато застана пред Соломона пожела да се раздели детето, макар и да умре от това, нежели да остане то цело, но да не й принадлежи. За жалост, съвестта от библейските времена е отдавна погребана и, колкото и във Версайл да си намятаха тогата на Соломоновци, те под тия тоги не беха друго, освен едновремешни търговци на роби, които от жажда за печалба купуваха и продаваха по пазарищата деца, биеха с камшици нещастните разплакани майки, и делеха майка от дете и сестра от брат, тъй, както разделиха Битоля от Солун и Костур, и Лерин от Битоля.
И ето, още не изтекли лицемерните сълзи на сръбските редактори, една нова нехайност на тая мащеха иде да погребе скъпата нам Битоля. Не беха достатъчни нейните близки граници, нейните господари, които досмукваха кръвта на един велик организъм, и над Битоля се разрази гнева на един страшен взрив, който онещасти още еднъж Битоля, а с нея и цела Македония.
Като по демоничен заговор стихиите в Македония бързат да довършат онова, що сърби и гърци започнаха там. През 1917 г.— пожара в Солун, който унищожи половината град, вчера— водите на Охрид и Струга, днес—барутните молнии над Битоля... И отзвука на това злощастие не ще докосне притеснителите на Македония; те отдавна, както сами изповедват, са занемарили тоя край, па бил той плячка на алчна администрация, или пък жертва на гранатните кънтежи. Тоя отзвук ще почувствуват прокудените македонски синове, които плачат над развалините на Битоля така, както се плаче с родни сълзи.
Защото Битоля е родно место, колкото на битолчани толкова и на прилепци, ресенци, охридци, дебрани, леринци, крушовци, кичевци, костурци, защото за нас Битоля е патриарха на отечеството и стареца на народното възраждане, защото тя бе онова сърце, що разпращаше революционна кръв по всички артерии на македонския организъм — от дебрите на Дебър до водите на Воден — защото Битоля бе столицата на илинденската революция и нейния образ и морал, защото там ни са мили и ъглите и Мечкар-маале и камъните на Широк-сокак, защото там ни са свещени затворите, през които революционния дух се циментираше по-яко от камънните техни огради, мили ни са спомените за Даме Груев и целия оня сонм мъченици за родна свобода, мила ни е цела една история, каквато е сама по себе си Битоля и защото най-сетне тя би могла да възкликне: „Македония — това съм аз“.
Днес тази Битоля умира... Напразно сега се мъчат да леят сълзи нейните гробари, защото гробар сълзи не лее; такива ще леем само ний, които сме кръв от кръвта й, и плът от плътта й.
В тия родни души умиращата днес Битоля, не ще умре никога. Там тя е издигнала незиблем паметник „по-твърд от метала“...

Източник: Сканирана от оригинален екземпляр

Автор: Роденият в Стружкото село Селци Арсени Танасков Йовков (1882-1924) е ВМОРО революционер, публицист и поет. Участва в Илинденско-Пребраженското въстание като след въстанието емигрира в България. Основава Дебърското македонско братство в София. Участва във войните за национално обединение. По време на Първата световна война е кмет на окупираната от българската армия Прищина (1917-1918). След 1921 година Арсени Йовков е един от ръководителите на Илинденската организация и е главен редактор (1921-1924) на вестник "Илинден". Убит е по време на Горноджумайските събития. Автор е на поемите "Проклетина" (1905) "Люлебургаз" (1912), както и на "Ода за 1000 годишнината на Цар Борис" (1907).
За повече информация за автора тук

---