"Уважаеми др. Председател,
На 3 декември 1905 година, след близо две годишни предварителни подготовки, единадесет души "хонорувани вестникарски сътрудници" образувахме в бирария "Балкански сокол" първото журналистическо дружество в София (Справка: Общ. годишник за България" 1922 г., стр. 356 и последващи - Издание на Б.Ж.Д.), на което бях избран за негов пръв секретар. През 40 годишното съществуване на дружеството, непрекъснато бях негов деен член, а през последните му години и негов пенсионер. През този дълъг период от време не съм се занимавал с никаква друга работа, освен службата ми като месечно плащан коректор, рапортьор, сътрудник и редактор из разните софийски вестници, като професионален журналист. Ала през септемврий 1944 г., когато народната власт пое съдбините на България, новата управа на дружеството ни, заедно с други някои негови членове, заличи и мене от списъка на членовете му, като при това отне и пенсията ми.
И днес още, др. Председател, не зная защо се приложи тази мярка спрямо мене. От страни подочух, че съм пострадал, защото съм бил "великобългарин"; ратувал съм бил за освобождението на Македония от чуждо иго и за присъединението ѝ към България. Може това да е така. Може да имам и друг някой грях журналист. Но аз на младини съм се вдъхновнявал от подвизите на Ботева, на Левски, на Караджата и на Раковски, а мои учители във II и III клас на прогимназията бяха Гоце Делчев, Даме Груев, Христо Матов, Дим. Павлов (бащата на председателя на БАН) и още неколцина други като тях. И делата ми до 9 септември 1944 г. бяха съобразни с онова, което заучих и усвоих от тях. А ако съм сгрешил с нещо като журналист, това съм направил не за корист и по чужди внушение, а по убеждение и преценка...
...Сега вече съм на преклонни години. От 5 юни текущата година отпочвам осемдесет годишната си възраст. Здравето ми е вече разклатено, но умът ми все още е здрав и запазен, та силно страдам от пренебрежението и от крутата мерка, взета срещу мене от моите стари другари по перо...
Останал съм единствен жив член-основател на старото Дружество на журналистите. И сега още целият мириша на печатарско мастило...Аз съм живата история на България от 60 години насам. През този дълъг период от време всички събития в нашата страна минаха край мене и бидоха отразени от перото ми..."
Източник: Сканирана от оригинален екземпляр
Автор: Роденият в град Щип Петър поп Иванов Ковачев (известен като Петър Завоев, 1880-1969, София) е български журналист, писател и изследовател. Завършва Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и след това работи като журналист в София и Пловдив. През 1905 г. става един от инициаторите за образуването на Съюзът на българските журналисти в София. По време на Балканските войни е част от 12 лозенградска дружина на Македоно-одринското опълчение на Българската армия. През 1923 г. е един от основателите на Македонския научен институт в София и става председател на Щипското благотворително братство. След преврата от 09.IX.1944 г. комунистите преследват П. Завоев като изземват негови книги и го изселват в Ловеч.
За повече информация за автора тук