Бележитият писател и публицист от Прилеп Димче Талев за своя близък приятел, запасния капитан от българската армия и запасен член на ЦК на ВМРО (михайловисти) - Йордан Гюрков, застрелян от протогеровистите на 8 февруари 1931 г.

Не чухъ последнитѣ му думи. Но тѣ неотстѫпно ме следватъ и непрестанно звучатъ въ ушитѣ ми. Непрестанно чувамъ неговия мекъ, топълъ гласъ:
- Стига, стига... Азъ умирамъ...
Азъ го виждамъ цѣлъ въ неговитѣ прѣдсмъртни думи: безкрайно добъръ и нѣженъ, винаги смѣлъ, винаги хубавъ.
Бѣше кѫсна есень. Пѫтувахме заедно и трѣбваше навреме да стигнемъ на означеното мѣсто. Небето бѣше безутешно сиво и ниско надвесено надъ хълмища и долове, надъ изоранитѣ ниви и забравенитѣ стърнища отъ дветѣ страни на пѫтя. Вече отъ два дни ръмеше гѫстъ, ситенъ дъждъ. Разораниятъ отъ пороища пѫть бѣше разкалянъ и навредъ осѣянъ съ дълбоки локви. Но нашиятъ автомобилъ трѣбва да взима най-малко по тридесетъ километра въ часъ, защото есенниятъ день е кратъкъ, а ние трѣбва да стигнемъ на опредѣленото мѣсто преди да се стъмни. Съ шумъ и съсъкъ се въртятъ около колелата на автомобила струи кална вода и плискатъ широкия му коремъ, когато бързо прѣсичаме многобройнитѣ локви. Ние сме сами въ колата и мълчимъ, ослушани въ неравния шумъ на колелетата, въ сърдития ревъ на мотора, който ту гнѣвно ръмжи, ту пъшка, обуздаванъ отъ якитѣ пръсти на щофьора. Мълчимъ часъ, може би два. Само когато колата силно ни раздрусва и ни блъсва единъ о другъ, ние се споглеждаме и той ми се усмихва кротъкъ и умисленъ.
Автомобилътъ съ голѣми усилия пропълзя по една висока стръмнина и се втурна като пияно чудовище по края на едно високо плато. До самия пѫть е зинала страшна пропасть. Автомобилътъ се люшка на всички страни. Заднитѣ му колелета непрѣстанно боксиратъ по разкаляния пѫть, а прѣдната му часть бързо чертае остри зигзаги. Почти на всѣки десеть метра и най-малко, мигновено закѫснение на кормилото е достатъчно, за да полетимъ въ бездънната пропасть.
Азъ съмъ цѣлъ настръхналъ и трѣвожно се озъртамъ ту въ лѣво, ту въ дѣсно или съ ужасъ слѣдя бързитѣ движения на шофьора, който очевидно се надпреварваше съ самата смърть. Йорданъ забѣляза моята трѣвога. Той протегна рѫка и обхвана раменетѣ ми.
-Защо се боишъ? - продума той и послѣ тихо додаде - Нима цѣлиятъ ни животъ не е едно подобно пѫтуване, отъ първия до послѣдния ни день? И тукъ, и по софийскитѣ улици, и навсѣкѫдѣ. Ние не знаемъ какво може да ни донесе всѣки новъ мигъ.
Изведнъжъ той се съживи, изви се цѣлъ къмъ менъ и ме тупна по гърба:
- Чувашъ ли? Важното е пѫтьтъ да се изминава, пѫтьтъ, по който сме се устрѣмили. Какво ще стане, ако се спираме, ако се озъртаме на всѣка стѫпка?
Другъ пѫть ние говорихме за нашитѣ млади оратори.
- Азъ не мога - каза той - да се изправя на катедрата или на сцената прѣдъ едно множество, да внимавамъ строго за всѣка една дума, за всѣко движение на рѫката, на крака... Говорилъ съмъ много пѫти прѣдъ стотина или двѣста души тамъ, отвѫдъ, на организационни събрания. Най-често прѣдъ слушатели селяни - прости хора. И винаги сѣдналъ помежду имъ, да се чувства една непосрѣдствена връзка между тѣхъ и мене. Изкуството да се говори разбрано на прости хора не е много лесно...
Йорданъ винаги говорѣше живо, съ увлѣчение. Особено когато искаше да докаже нѣщо или да разкаже нѣкоя случка. И сигурно е билъ слушанъ съ захласъ отъ проститѣ селяни тамъ, отвѫдъ Осогово.
- Кога ще ми разкажешъ нѣщо изъ твоето четничество? - питахъ го често.
- Нѣкога, нѣкога - клатѣше той глава и успокоително се усмихваше.
Йорданъ не обичаше да говори за себе си. Само рѣдко при добро настроение той се впускаше да разказва и то най-често нѣкоя весела случка съ него или съ други. Ходилъ бѣ два пѫти на война, ходилъ бѣ четникъ, участвалъ въ много сражения, прѣминавалъ прѣзъ много прѣмеждия...

Източник: Сканирана от оригинален екземпляр

Автор: Роденият в град Прилеп Димитър Талев Петров-Палисламов (1898-1966) е един от най-обичаните български писатели. Брат му Георги Талев е ВМОРО революционер, а самият Димитър Талев е автор на десетки статии по македонския въпрос.
За повече информация за автора тук

---