Статии; Спомени; Очерци; Анкети от и за Димитър Талев;
"...В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече покойница, но аз очаквам да се покаже тя на каменните стъпала пред входа, както некога - с шарена престилка и запретнати ръкави - да ме посрещне и да ме попита:
- Върна ли се, сине?
Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, чиста зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е подкарала нови ластари. Пристъпвам към чешмата - коритото и стълбът са наскоро изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор все още стои издълбан надпис: "Тале М. Палисламов, 1889." Това е името на баща ми; благородните нови стопани на родната ми къща не са заличили тоя скъп за мене спомен...
...В двора се показва възрастна жена - сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, като мама некога, и приветливо ме кани:
- Повелете, влезте!
Нашата некогашна дневна стая е същата: с допалите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци видях за пръв път света и помня, когато требваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после, когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всека година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри, алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, с разтворено Софрония на колената си. Тук седеше той, когато заболя и еднаж каза на мама развълнуван:
- Видех там, на клончето, чудно птиче. Не съм виждал досега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.
Около един месец по-късно татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.
Но нека идем при мъртвите. Ние нема да ги видим тук, дето всека вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе на чердака, да чуя познато хлопане на врата. Шумове и звуци, заглъхнали завинаги в бащиния дом. И все пак винаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи...
Покой цари над гробовете, светъл и дълбок като ведрото родно небе. Покой обладава душата и сърцето ми разтуптяно, в спомени светли мисъл след мисъл се роят, мъдри и чисти; молитва смирена и благодарност стопля гърдите ми за тая тиха среща с милите покойници. Скърбих за тях, както и те скърбиха за мене приживе, ала ето и тая болка стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове.
Брат ми става от ниската дървена пейка.
- Живеха честно, трудиха се, отгледаха деца. Нека и ние живеем и умрем като тех.
- Нека и ние... повтарям в ума си аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.
Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме се на височинката над гробищата и оттук се разкрива необятен простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето, е селото на дедите ми, а тук, съвсем близо пред мене, е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее на главите ни и ето за тоя светъл привечерен час копнеех двадесет години - цел един живот."
Източник: Сканирана от оригинален екземпляр
Автор: Роденият в град Прилеп Димитър Талев Петров-Палисламов (1898-1966) е един от най-обичаните български писатели. Брат му Георги Талев е ВМОРО революционер, а самият Димитър Талев е автор на десетки статии по македонския въпрос.
За повече информация за автора тук